След като нашите смели планинари от Декатлон Витоша Михаела, Велислав, Росен и Петър споделиха как се подготвиха за експедицията си до връх Монблан и Гран Парадизо и каква екипировка взеха със себе си, остана да разкажат за най-интересната част - самото пътешествие! Публикуваме разказа им за изкачването на Монблан, последван от този за покоряването на Гран Парадизо в част 2.
Всичко започна една неделя, в края на юли месец - три момчета и едно момиче, които след цял работен ден, малко след 20:00 ч., успяхме да напъхаме себе си във вече натоварената кола и потеглихме на така чаканото пътешествие. Пътят минава през Сърбия, Хърватска, Словения и Италия и малка част във Франция. Наближавайки Италия, отправна точка става Триест, а минавайки границата компания ни правиха италианските класически естрадни песни по радиото, големият трафик по пътя, хаотични тираджии, сменящи лентата през около минута и правейки пътуването ни малко по-ескстремно. Водещите направления тук са Венеция и Милано, а към края посоката е град Аоста. Стигайки до него и вече слизайки от магистралата пред погледа започват, един зад друг, да се разкриват зелени и заснежени върхове и склонове, къщички и хижи кацнали на хълмове. Наближавайки границата с Франция навлизате още повече в подножията на склонове и ледници, докато стигнете тунела на Мон Блан (Mont Blanc tunnel). Единадесет километровият път през Алпите свързва Италия и Франция, излизайки почти веднага в градчето Шамони (Chamonix), в северо-западната част на Алпите. Това, което прави впечатление, пътувайки през тунела, са аварийните изходи, отбивки и телефонни кабини през няколко метра, специалните сини светлини на стените, за спазване на необходимата дистанция и това, че тунелът е изумително прав - няма завои, няма изкривявания, направо и само направо в подножието на Алпите.
Като типично туристическо градче Шамони беше пълно с хора дошли от цял свят. Разгледахме малко, купихме карта на района и решихме, че ще се насочим към съседното градче Лез Уш (Les Houches), където да намерим място за първото нощуване. След кратко проучване и разходка намерихме подходящо място да опънем палатка, леко встрани от ски пистите и точно до река Арв, която минава през цялата долина. Хапнахме и не чакахме втора покана за лягане, тъй като на следващия ден ни чакаше дълго изкачване до хижа Тет Рус (Refuge de Tête Rousse).
Утрото беше прохладно и свежо, пийнахме топъл чай, събрахме палатката и се отправихме към колата, за да приготвим раниците с необходимия багаж за прехода. Докато оправяхме багажа ни подмина колона велосипедисти, бяха вторите, които виждахме за тези дни. Районът на Алпите, както във Франция, така и в Италия, е известен и наситен с байк-паркове и трасета, и събира любители и колоездачи от всяка точка на света. Слънцето вече напичаше доста и около 10:00 бяхме готови за тръгване. Лез Уш се намира на около 1000м надморска височина, по предварителен план трябваше да стигнем на 3200м, където да нощуваме. Пътят минава през прохладна гора с течащи рекички, следвани от зелени слънчеви склонове, прекъсвани тук-там от стръмни изкачвания по камъни и скали. Част от маршрута минава покрай линията на влакче, зъбчата железница (The Tramway du Mont Blanc), което ви качва на 2300м надморска височина, до ледника Бионасай (Bionnassay).
Около 21:00 по здрачаване, достигнахме хижа Тетрус и едноименния ледник, ориентирахме се набързо в околността и започнахме да опъваме палатка и да приготвяме вечеря. Оказа се, че нашето пристигане съвпада със слизането от връх Мон Блан на група българи, които разказаха за изкачването си. Тръгването беше планувано още по тъмно, към 03:00-04:00ч и всички бяхме будни тогава. За съжаление, здравословни проблеми ни принудиха само двама от нас да предприемат изкачване, а другите двама да останат при палатката. Пожелахме им успех и уговорихме час, в който да опитаме да се свържем по радиостанциите. Следихме челниците, докъдето можем, по маршрутът нагоре до хижа Готе (Refuge du Gouter 3800м) и известния Голям кулоар, където каменопадите са често явление.
Станахме около 03:00ч. - през нощта доста хора се отправяха нагоре много преди ние да се събудим. Оправянето на багажа, стоплянето на водата и лекото хапване ни отне около час. В 04:00ч. тръгнахме нагоре с леки раници. Освен катерачния инвентар (седалка, въже, протриващо устройство, примки, пикел, котки и каска) в раниците имахме и спални чували, по 2.5 литра вода на човек, ядки и шоколади, примус и газ. Предходният ден при пристигането ни до хижа Тетрус, група българи ни дадоха ценна информация: над 3800 метра движението е трудно и те не са успели да изкачат върха от първия път, а са спали на заслон Вало и на следващия ден са постигнали целта си.
След 20мин. от тръгването се озовахме на най-драматичния участък от пътя – „Улея на Мъртвеца“, доколкото разбрахме. Преминаването му беше лесно. Драмата се крие в това обаче, че почти постоянно падат камъни, различни по размер, със супер бърза скорост. Двайсетте метра през Улея са изпълнени с адреналин - гледаш къде стъпваш и то бързо, слушаш дали не идва камък и в същото време главата ти се върти нагоре и напред. Моментът, когато разбираш какво им е на сурикатите.
След прeминаването на Улея последва сваляне на котките (по тях имаше лед и малко сняг) и катерене по ребро към хижа Дом Дю Гуте (прилича на космически кораб). По маршрута има фиксирани въжета на опасните места и в хубаво време е изключено да се загубиш. Разстоянието от палатките на х.Тетрус до х.Дом Дю Гуте го взехме за около 2.5 часа.
След заслон Вало има стръмни участъци, при които се движиш по ръба и концентрацията ти трябва да е на ниво. На самия връх има кръст от метални тръби и знаменца и сигурно великолепна гледка... ако няма облаци. Ние направихме няколко снимки и предвид влошаването на времето трябваше да слизаме. Общото ни време с почивки, от Тетрус до Мон Блан, е около 10 часа. Оказа се, че сме последните качили се за през деня. 10 минути след тръгването ни надолу, с невъобразима скорост и без почивки вече имаше много облаци. Заваля суграшица, усещаше се силен вятър, кънтяха далечни гръмотевици. При преминаването на един от ръбовете усетихме и чухме нещо много интересно. Имаше шумолене на ток между главата и каската, по пикела и по котките. Ток, приличащ на този от пиезо кристала на запалка, продължително по цялата глава. Свалихме каските и пикелите настрани от нас и малко под ръба се свихме на топка. Тази поза я задържахме около 10 мин. Стана ни студено и решихме, че е „голям късмет“ да те удари светкавица и смело продължихме.
Ако искате да си припомните с каква екипировка тръгнаха Михаела, Петър, Росен и Велислав, можете да прочетете предишната им публикация тук.