От Декатлон до Монблан и Гран Парадизо: пътешествието (част 2)
Пътеписът на нашите приключенци от Декатлон в Алпите идва към своя край. След като споделиха как са успели да покорят Монблан, остана да разкажат и за изкачването на Гран Парадисо. Вижте финала на историята им в поста по-долу. Публикуваме разказа от първо лице, защото никой редактор не може да предаде емоцията, както са ни я описали Михаела, Петър, Росен и Велислав. Приятно четене!
Чао, Монблан!
След изкачването на Монблан, връщането ни на следващия ден беше отчасти по маршрута на идване, но пропуснахме каменните сипеи и отвеси, по които сега щеше да се налага да слезем. Заобиколихме в посока крайната спирка на зъбчатата железница и известно време вървяхме по пътя й. Следваше дълго и приятно спускане обратно до Лез Уш. Отново ползвахме мястото до рекичката за лагер, проучвахме какво ще бъде времето през следващите дни и накъде да се насочим на следващия ден. Решихме да вземем окончателно решение след наспиване. Взехме по един душ, кой в реката, кой в близкия къмпинг и се пъхнахме в спалните чували. На следващия ден отидохме до туристическия център на Лез Уш, където разгледахме по-подробно прогнозата за времето и маршрути и взехме решение, че ще тръгнем наобратно, към италианската част на Алпите и ще се насочим към долината на Валсаваренке (Valsavarenche) и къмпинг Понт (Pont Breui), откъдето да предприемем изкачване на връх Гран Парадисо (Gran Paradiso, 4060m). Натоварихме се отново на колата, минахме обратно през Шамони и тунела, изпращани от извисилите се върхове и слънчево време.
Валсаваренке, идваме!
Пътят до Валсаваренке минава през няколко малки градчета и живописен планински път. Когато пристигнахме, се поогледахме за подходящо място за палатка някъде наблизо, но решихме, че ще ползваме услугите на къмпинга. Станахме около 2:00 през нощта, оправихме раниците, сложихме челниците и в 3:00 вече бяхме поели нагоре. За около два-три часа стигнахме до хижа Виторио Емануеле (Rifugio Vittorio Emanuele). Много хора планират изкачването на върха именно от тази хижа, нощуват в нея и рано сутрин тръгват. Малко преди хижата виждахме светлините от челници на вече тръгналите групи, а вътре, докато пийвахме чай, разбрахме колко много хора са се отправили нагоре по празните купички и чинийки по масите. Пътят продължава през нестръмен скалист участък, покрай река, която често пъти трябваше да пресичаме, за да следваме пътя.
След скалите започва изкачването по ледника до върха. Тук вече сложихме котките и извадихме пикелите. През целия път до горе имаше ясно изразена пъртина и човек няма как да се изгуби. Вървенето беше сравнително леко, но продължително. По целия път, както и на върха, имаше доста хора. По обед вече бяхме горе. Самият връх представлява голяма купчина скали и на слизане ставаха доста задръствания, тъй като имаше групи от по 6-8 души вързани на една свръзка и опитвайки се да преодолеят стръмнините.
Времето за прибиране към България излезе доста по-дълго от на отиване, почти 30 часа и около 17:00 ч. минахме границата и влязохме в България. Всички нямахме търпение да се приберем - не че не бихме продължили пътуването, но бяхме уморени от път и жега и искахме да слезем вече от вторият ни дом – колата!
Ако сте пропуснали първата част от пътеписа за изкачването на Монблан, вижте я тук.
П.П. Не претендираме за абсолютна точност, откъм география, наименования, местоположение и т.н, всичко е видяно и разказано през нашите очи. Всяка прилика с действителни лица и събития е абсолютно нарочна ;-)
За финал няма да казваме нищо грандиозно, да описваме колко невероятно е било, как искаме пак да се върнем. Колкото и живописно да се описва едно пътуване, само чрез преживяването му може да се усети истинската наслада.
Искрено се надяваме да ви е било интересно, полезно, приятно, ако не друго, то поне снимките си ги бива! Чао от нас и до нови срещи !
